Archive for the ‘Разкази’ Category

Елена

Когато разглеждаше старите снимки, Елена си спомняше моментите, които бяха отпечатани на тях. Много обичаше това – беше го превърнала в ритуал. Всеки път щом се върнеше в къщата на родителите си, чакаше удобния момент, в който ще остане сама. Сядаше на стария диван, наливаше си чаша бъбрън, запалваше една от цигарите на майка си, и се зарейваше из старите спомени. Разгръщаше бавно страниците на албума и се взираше в снимките. Съзерцаваше всяка по няколко минути и се мъчеше да си припомни каква беше тогава.

Най-любимите й снимки бяха от детството – хубавото детство на едно необикновено момиче. Червенокосо, хванато на две опашки, а на тях – големи панделки. Като дете, тя наистина си мислеше, че е необикновена. Майка й често й казваше: “под щастлива звезда си родена”. А кой съвсем обикновен човек можеше да се похвали с раждане под щастлива звезда?

Вдиша дълбоко дима от цигарата и запрелиства. Сега страниците показваха снимките й от пубертета. Можеше да се каже, че бе имала едно напълно нормално тийнейджърство – с нормална доза забавления, съвсем нормална доза бунт (достатъчно нормална доза самовглъбяване) и още по-нормална доза влюбвания – по едно на всеки месец.

Разгледа една от снимките от гимназията –  под нея пишеше: “осми клас първа година, подготве”. С цяла “банда” съученички позираха усмихнати, на стълбите в двора на училището. Какви прически, какъв “стайлинг”. Усмихна се криво – какво облекчение, че вече нямаше начин да се облече така.

В подгответо тя беше добродушна тийнейджърка – усмихната, уязвима и търсеща себе си. Меланхолията я удряше често, но обичаше тези свои “сини” периоди. Имаше си личен дневник и вписваше в него дните си, описваше дори най-съкровените си мисли, доверяваше му се и съвсем клиширано го наричаше “скъпи дневнико”. Понякога имаше подозренията, че майка й го чете тайно, но като се има предвид определението “тайно” – никога не бе сигурна в това.

Реейки се в спомените си, видя и онова момче Радо. Радо беше братовчед на една от приятелките й, и може би една от първите й любови. Той беше висок, готин, и определено в погледа му имаше искри. Как беше лапнала по него тогава! Още в шести клас тайно се надяваше да му стане гадже. Дори му разкри чувствата си в един пролетен ден – точно на първи април. Но той предпочете друга… естествено, нали тя беше по-хубава от Елена, или по-точно – самата Елена смяташе така.

Телефонът звънна и тя разтърси глава, за да се отръска от тези отминали чувства. Един, два, три, четири… – отброяваше отчетливия звук. След осмия звън, телефонът замря.

Беше рожденият и ден, годината – 1992. Не, може би беше предишната, или пък – следващата? Все едно. Тогава покани цялата тайфа на купон у дома. Покани и Радо. Купонът се очертаваше обещаващ. Тя – рожденичка… какво по-хубаво от това да си главната героиня на вечерта? Така се и беше получило. Когато дойде ред на блусовете, лампите бяха романтично угасени и всеки танцуваше в тъмното със своя избранник. Тя бе избрана от Радо. В тъмното, имаше куража да опре глава в рамото му и затворила очи, се наслаждавше  на тази висша интимност. А той наистина ли прокарваше ръка по гърба й? Не, не можеше да си въобразява това. Блусът продължаваше да звучи и след като свърши първия, те танцуваха на следващия и на по-следващия – също. Не можеше да си спомни колко време продължи това. Накрая, когато всички се разотидоха, дълго си мисли за Радо и поруменяваше всеки път, когато отново и отново си прехвърляше на ум вечерта.

На другия ден в гимназията беше тежко. Първият час мина в очакване, междучасието след него също, но без особен резултат – така и не го видя. Вторият час беше изпълнен с надежда. Третият вече беше безкраен. Когато накрая дойде голямото междучасие, Елена излезе с приятелките си навън, стискаща в юмруци вледенените си пръсти. Минутите течаха бавно, а Радо така или иначе го нямаше. Едва чуваше брътвежите на съученичките си и вяло се опитваше да бъде част от разговора им. Унило поглеждаше към входната врата, но уви, все други ученици се появяваха и излизаха през нея.

Накрая го видя. Така силно чаканият обект излезе със своя приятел и небрежно стигна до нея. Каза и съвсем обикновено “здрасти” и продължи все едно не я беше видял. Сякаш не беше танцувал цяла вечер с нея, и все едно, че не беше прокарвал пръсти по гърба и в тъмната стая, изпълнена с блус…

- Пак ли си се ровиш в старите снимки? – гласът внезапно я върна в реалността. Нона – сестра й, беше влязла незабелязано и стоеше облегната на вратата – По дяволите, защо не вдигаш телефона? Търсихме те навсякъде! Хайде, Радо ни чака в колата.

~Tanya Fox

Където думите не могат…

„Думата е езикова единица, която символизира и предава смисъл. Състои се от фонеми и морфеми. Думите имат преки  и преносни значения; те могат да се отнасят до конкретни и/или абстрактни понятия.  … “ („Уикипедия”)

На жицата пред прозореца са накацали лястовички. Цвърчат, въртят опашки и подскачат весело. Разговарят без думи и разказват… Забравям за думите. Трепетно „чета” разказа им от звуци, движения, цветове, усещания. Пренасям се в далечни страни. Прелитам над океани и морета. Изпитвам носталгията по родното гнездо. Виждам красотата на природата. Рисувам облачно небе и капките на чакан летен дъжд… Цяла вселена, не – вселени, които се разкриват, докато наблюдавам птиците.

„Природата си служи с малко думи.” Казал го е Лао Дзъ – древен китайски философ. Природата няма нужда от думи. В нея думите не могат да изразят всичко. Казвам го аз, която може да мълчи, само когато спи. Ако не сънувам, разбира се.

„В началото бе словото…” – твърди Библията. Дали е вярно, щом думите още не са били родени? Пък и първите хора са комуникирали без думи. Подозирам – така е по-лесно, защото…

Сестра ми току – що е родила своя Александър… Хормоните ми избухват, юлското слънце замайва главата ми… и ме залива безкрайна тъга. Щастлива съм, а светът ми се срутва…Искам да подскачам от радост, но очите ми са пълни със сълзи. Защо, защо ми се плаче? Ясно…губя мама. Нали внуците са обичани повече…

Връщам се у дома. Настоявам да поговорим. Виновно обяснявам как се чувствам. Гушва ме и гали косите ми. Усмихва се и прошепва: „Уморена съм, не ми достигат думите…Утре ще гушнеш Бебчо и ще разбереш сама.”

Дочаквам будна утрото. Пътуването ми се струва безкрайно дълго. Влизаме в болничната стая, зървам малкото човече и…онемявам! Бъбривецът в мене сипе звуци и възклицания. Искам само да гушна живата кукла, да целувам нежната бебешка кожа и да галя миниатюрните пръстчета на ръчичките…Без думи, даже без звук…И в миг ми проблясва…сестра ми! Погледите ни се срещат…Моята щура сестра! Как блестят очите й от щастие!? Колко е горда с роденото от нея съвършенство! Следи тихомълком реакциите ни и разбира, че вече обичаме рожбата й. Преди още да сме го казали. В няколко мига изживях толкова много! Мога да напиша цяла книга и пак няма да е достатъчно ясно. Как да опиша баща, който от мига на зачатието до първите глътки майчино мляко, е неотлъчно до сестра ми и детето?  Който има смелостта  да  присъства на раждането… Да поеме сина си още от утробата на майката?  Не е ли това доказателство за любов без думи? Думите на кои речници могат да го обяснят докрай?…

Опитвам да подредя размислите си за това, което думите не могат. И … ново предизвикателство без думи. Гостуваме у братовчедка ми. Едногодишният й син енергично   обикаля   край   мене.   Гледа   ме   с   огромните   си  очи.  Доближава  се, погалва ме плахо. Усмихвам се, подавам му ръце и той се хвърля в прегръдките ми. Целува ме жарко, повтаря възторжено: „Кака, кака!” Рязко скача на пода, придърпва кутията с играчките си. Изважда една, повдига вежди, намига, ръкомаха с ръце, обяснява с безсмислени звукосъчетания нещо. Пъхва ми я в ръцете. Разпознавам само думата „кака”, но разбирам всичко. Кани ме в своя детски свят. Кимвам в знак на съгласие и започваме. Улавям се, че говоря на неговия смешен език от звукосъчетания, подскачам, въртя се, мигам, вдигам вежди… Дали другите разбраха какво си говорим? Едва ли. Но разбраха, че ни е весело заедно. А това е достатъчно.

Седя в автобуса по пътя към вкъщи. Разглеждам снимките в телефона си. Те съхраняват това, което думите не могат – загадъчната усмивка на новородено; любящият поглед на току – що родила жена; баща, гушнал нежно семейството си; възторжените очи на хлапак, увлечен в игра; и … лудешкият танц на тийнейджърка. Танцът от изпълнието на песента в последния ми конкурс. Започвам да се смея на глас. Песента е закачлива, предизвикателна, трудна за изпълнение, пък и с много музика между куплетите и припева. А нямам време да измисля танца си. Започвам да пея. Куплетът и припевът свършват. Без да се замислям, се сливам с музиката, свободно импровизирам…Публиката ръкопляска, скандира името ми, става на крака. Гледам клипа от изпълнението. Импровизацията се е получила. Поетът – с текста, композиторът – с музика, са изразили себе си в песента. Аз предадох своето послание не само с изпяването, но и с танца. Посланието, че обичам да пея и танцувам. Посланието, че мога да обичам…

И трябваше да гушна Бебчо, за да разбера, че не може да се обича повече или по-малко. Може просто да се обича. Защото любовта е дори там, където думите ги няма.

Човекът е създаден с любов. Ето защо е съвършен и може да изразява любовта си чрез средствата на всичките си сетива. Не само с думи. Бих казала: „В началото бе любовта. И после човекът я облече в думи, които не винаги казват всичко…”

Сара Митовa, есе – 2008г.

Архив
Последни коментари