Елена

Когато разглеждаше старите снимки, Елена си спомняше моментите, които бяха отпечатани на тях. Много обичаше това – беше го превърнала в ритуал. Всеки път щом се върнеше в къщата на родителите си, чакаше удобния момент, в който ще остане сама. Сядаше на стария диван, наливаше си чаша бъбрън, запалваше една от цигарите на майка си, и се зарейваше из старите спомени. Разгръщаше бавно страниците на албума и се взираше в снимките. Съзерцаваше всяка по няколко минути и се мъчеше да си припомни каква беше тогава.

Най-любимите й снимки бяха от детството – хубавото детство на едно необикновено момиче. Червенокосо, хванато на две опашки, а на тях – големи панделки. Като дете, тя наистина си мислеше, че е необикновена. Майка й често й казваше: “под щастлива звезда си родена”. А кой съвсем обикновен човек можеше да се похвали с раждане под щастлива звезда?

Вдиша дълбоко дима от цигарата и запрелиства. Сега страниците показваха снимките й от пубертета. Можеше да се каже, че бе имала едно напълно нормално тийнейджърство – с нормална доза забавления, съвсем нормална доза бунт (достатъчно нормална доза самовглъбяване) и още по-нормална доза влюбвания – по едно на всеки месец.

Разгледа една от снимките от гимназията –  под нея пишеше: “осми клас първа година, подготве”. С цяла “банда” съученички позираха усмихнати, на стълбите в двора на училището. Какви прически, какъв “стайлинг”. Усмихна се криво – какво облекчение, че вече нямаше начин да се облече така.

В подгответо тя беше добродушна тийнейджърка – усмихната, уязвима и търсеща себе си. Меланхолията я удряше често, но обичаше тези свои “сини” периоди. Имаше си личен дневник и вписваше в него дните си, описваше дори най-съкровените си мисли, доверяваше му се и съвсем клиширано го наричаше “скъпи дневнико”. Понякога имаше подозренията, че майка й го чете тайно, но като се има предвид определението “тайно” – никога не бе сигурна в това.

Реейки се в спомените си, видя и онова момче Радо. Радо беше братовчед на една от приятелките й, и може би една от първите й любови. Той беше висок, готин, и определено в погледа му имаше искри. Как беше лапнала по него тогава! Още в шести клас тайно се надяваше да му стане гадже. Дори му разкри чувствата си в един пролетен ден – точно на първи април. Но той предпочете друга… естествено, нали тя беше по-хубава от Елена, или по-точно – самата Елена смяташе така.

Телефонът звънна и тя разтърси глава, за да се отръска от тези отминали чувства. Един, два, три, четири… – отброяваше отчетливия звук. След осмия звън, телефонът замря.

Беше рожденият и ден, годината – 1992. Не, може би беше предишната, или пък – следващата? Все едно. Тогава покани цялата тайфа на купон у дома. Покани и Радо. Купонът се очертаваше обещаващ. Тя – рожденичка… какво по-хубаво от това да си главната героиня на вечерта? Така се и беше получило. Когато дойде ред на блусовете, лампите бяха романтично угасени и всеки танцуваше в тъмното със своя избранник. Тя бе избрана от Радо. В тъмното, имаше куража да опре глава в рамото му и затворила очи, се наслаждавше  на тази висша интимност. А той наистина ли прокарваше ръка по гърба й? Не, не можеше да си въобразява това. Блусът продължаваше да звучи и след като свърши първия, те танцуваха на следващия и на по-следващия – също. Не можеше да си спомни колко време продължи това. Накрая, когато всички се разотидоха, дълго си мисли за Радо и поруменяваше всеки път, когато отново и отново си прехвърляше на ум вечерта.

На другия ден в гимназията беше тежко. Първият час мина в очакване, междучасието след него също, но без особен резултат – така и не го видя. Вторият час беше изпълнен с надежда. Третият вече беше безкраен. Когато накрая дойде голямото междучасие, Елена излезе с приятелките си навън, стискаща в юмруци вледенените си пръсти. Минутите течаха бавно, а Радо така или иначе го нямаше. Едва чуваше брътвежите на съученичките си и вяло се опитваше да бъде част от разговора им. Унило поглеждаше към входната врата, но уви, все други ученици се появяваха и излизаха през нея.

Накрая го видя. Така силно чаканият обект излезе със своя приятел и небрежно стигна до нея. Каза и съвсем обикновено “здрасти” и продължи все едно не я беше видял. Сякаш не беше танцувал цяла вечер с нея, и все едно, че не беше прокарвал пръсти по гърба и в тъмната стая, изпълнена с блус…

- Пак ли си се ровиш в старите снимки? – гласът внезапно я върна в реалността. Нона – сестра й, беше влязла незабелязано и стоеше облегната на вратата – По дяволите, защо не вдигаш телефона? Търсихме те навсякъде! Хайде, Радо ни чака в колата.

~Tanya Fox

Напишете коментар

Архив
Последни коментари