Бягство

Когато вече ти не съществуваш,
когато си привидно изгорял
в душата ми – от болка и преструване,
когато си и глух, и ням
за поривите на сърцето биещo
в изпепеляващата самота,
след болката и след обидите
вървя към теб – безгрешна и добра…
Вървя.
И погледи, свистящи от омраза,
издъхват от една искра,
лежаща на паветата – подпалена,
потъпкана от моите крака.
Вървя…
Навлякла друго име,
други мисли -
от обич, от омраза ли скована,
дори самата аз не знам.
Разискря се в душата ми пожарът
със толкова неистов плам…
Вървя…
И болката -
пия на дози -
малки чашки кафе.
Погледът ми е бодил на роза -
хем тъмнее, хем боде…
И пак вървя.
За къде… не зная.
Вървя, убивам и самата мра…
Аз всъщност винаги съм бягала
от принудителната самота.

/Петя Хантова/

Напишете коментар

Архив
Последни коментари